Приказка за безвремие – историята на един студент по програма „Еразъм“

еразъм

Прекарах значително време със забит в празния екран поглед и цигара в ръка, докато реша как да започна този материал. Явно така и не намерих подходящо начало, но какво да ви кажа – някои случки не могат да бъдат описани просто в думи. Не ми пречи да опитам, разбира се, пък критиката остава от вас.

Студентите в София се делят на три категории спрямо това, което ще ви разкажа:

Не са чували за Еразъм, нямат търпение да отидат на Еразъм, върнали са се от Еразъм.

Смея да твърдя, че в определена степен съм минал и през трите фази, като последната взима най-голям превес, защото си спомня как през тези четири месеца и половина светът ми беше идея по-светъл.

 

Моментът, в който разбираш

Горещ следобед, месец не помня, единствено лекия махмурлук, който ме преследваше от сутринта. Ренета ми предложи да отидем на академична среща за програма Еразъм+. Съгласих се, настанихме се на една от масите в 13-и кабинет и заслушахме. В началото бях скептичен, колега от по-горен курс разказваше за преживяванията си в Португалия, след него членове на Международен отдел заедно с такива на Студентски съвет изтъкваха плюсовете и възможните минуси на едно евентуално академично пътуване в чужбина. След известно време главата ми се отпусна, изправих гръб и започнах да чувам имената на градовете и времето за престой според сключените със Софийски университет договори.

„Лодз, двама студенти по шест месеца“, каза усмихната жена, чието име не помня.

Отне ни пресечен поглед време, за да усетим, че и двамата развиваме желание да опитаме Еразъм. Благодарен съм, че послушах Ренета, наместо да се прибера, за да спя в алкохолен дилириум.

 

Кандидатстване с купа нерви и експлозия от емоции

Молба с успех най-малко 4,50, нито един невзет изпит, изисквания за владеене на (поне) английски език, есе на тема Културни прилики между България и Полша и последвало интервю за финализиране на процеса.

Последната част дойде след няколко нервни срива, трицифрен брой цигари, няколко полупаметни вечери и уважителен брой часове писане.

„Есето ви е добро, имате шестица. Защо избрахте този град?“

Обясних, че просто така съм го почувствал. Там исках да отида, там и ме пратиха.

Ренета влезе след мен, след десетина минути безвремие излезе с ликуване, разменихме усмивки и остана чакането за официалното класиране на хартия.

Не говоря само за себе си, защото тя беше неразривна част от Еразъм преживяването ми, не мога да го опиша без нейното присъствие в тези редове.

 

Приготовления на ръба

Решено е, избрани сме. След по-малко от година ще пътуваме за Полша. От университета в Лудж (да, който не е бил там го нарича Лодз, но поляците си държат на „Лудж“) ни изпращат линк към електронна система за регистрация, която за нас отваря виртуални врати през ноември. Изискват доста данни, но след изморителното попълване на тривиалности идва изборът на предмети. Няма застопорена програма, разполагаме с осемдесет и девет дисциплини, от които можем да изберем колкото си поискаме.

И това минава.

Идва ред на документацията тук, в Софийски – Learning agreement, удостоверения за доверено лице, което да подпише договорите след заминаването, сметка в банка, по която да бъде преведен грантът, европейска здравна карта, билети за автобус и стягане на багаж, който да пасне и на зимно, и на лятно време.

След светкавично платени здравни осигуровки за три летни месеца и бърза реакция от добрите хора в НЗОК взимам здравната карта, без която не мога да замина, ден преди отпътуването на автобуса.

В 10 часа на следващата сутрин пътуваме. До Прага, а оттам, след изпускане на непристигнал рейс, до Лудж в последната възможна минута.

 

Мислехте си, че ще бъде слънчево, нали?

„Полски бус“ спира на автогара „Калиска“, а лек, но напорист дъжд ни посреща в мрачен Лудж. Да ни върви по вода, не за друго. Един-единствен човек на автогарата говори английски, при това развален, но някак си успяваме да намерим бюро за обмяна на валута и се хвърляме в първото видяно такси. Показваме адреса – улица „Родзенства Фибаков“ 1, шофьорът ни обявява приблизителна цена от трийсет злоти (петнайсет лева) и потегляме.

В общежитието се налага да изчакаме студент, който говори и полски, и английски, за да се разберем с намусената, но иначе добродушна жена на рецепцията.

Не можем да живеем в една стая, Лудж се води силно по католически възприятия, без брак не можем да делим четири на четири метра.

За да превъртя без да изпадам в тъмни детайли на началното отрицание – минават две седмици, изпълнени с крайни полюси. Гняв, примирение, раздразнение, езикова бариера, тъжни усмивки, искрен смях, няколко нови познати и приемлив студ. Така и не ми се наложи да си облека зимното яке.

 

Повратна точка

След гореспоменатите премеждия идва ред на пролетната (не)умора. Сивотата на индустриален Лудж придобива неопределим цвят, когато е огряна от първите слънчеви лъчи за годината. Всичко се раззеленява, ние почервеняваме вътрешно. Улиците са чисти, колите изчакват на пешеходни пътеки, хората, дори и наглед сковани, са готови да помогнат с отговори на въпроси и упътвания. Малко по малко се сливаме с обстановката, оставайки себе си.

Университетът в Лудж е най-големият в града. Дванайсет факултета, разпръснати по всички краища, но за наш късмет, всичко, което сме избрали да изучаваме там, се преподава в един и същ такъв – Факултет по политически и международни дисциплини.

Преподавателите говорят добър английски, разбрани са, не се изнервят при серии от въпроси, нормално задавани от студенти, събрали се от цял свят, за да изпитат какво е да учиш в друга държава. Перу, Гватемала, Италия, Франция, Германия, Гърция, Турция, Йордания, Китай и така нататък, серия от всевъзможни дестинации, всичките кацнали в Полша за семестър или два. Като двама от малкото българи се вписваме в графата „Уау, наистина ли сте оттам, не бихме предположили!“, но го приемам за нормално, може би очакват да вървим със сърп и чук, избродирани на фланелките.

Полша има брой допирни точки с България, езикът има близки думи, делим някой и друг общ обичай, две-три-четири домашни гозби, но въпреки това усещането, че си в друга страна взима превес. Сякаш си в друго измерение на вкъщи, със съвсем непознати лица, невиждани досега сгради, както ново, така и старо, запазено строителство. Има го духът на София, където можеш да се разхождаш с часове, да се изгубиш, да се намериш, преоткриеш и усмихнеш в несъществуващо огледало.

Филмови жанрове, Шедьоври на световната литература, Бранд мениджмънт, Полски език – ако можех да избирам учебната си програма и в България, щях да бъда предоволен. Да събереш наглед несъвместими предмети, за да забъркаш супа от разнообразие, изглежда като перфектният начин да обогатиш знанията си, както академични, така и културни.

В момента, в който слънцето успява да задържи позиция спрямо облаците и дъжда, Лудж ни показва, че няма граница за броя фестивали, които могат да се проведат при добро желание и хора, които да ги посещават. Фестивал на храната, на спорта, на различни стилове музика, на културни традиции или просто ей така, за жадните души, които искат да се съберат на място с други такива, да обменят истории и смях, докато не дойдат сенките на нощта, когато да разпуснат с питие в ръка на Пиотрковска OFF.

Последното е площ, залепена встрани на главната градска улица (дълга пет километра и малко), където всеки, определящ себе си като свободна натура, може да се скрие от строгите закони в града. Може да си отвори спокойно бира и да се разходи по тесните улички между някога успешни фабрики, сега превърнати в галерии, да запали цигара, да си свали тениската, ако реши, че ситуацията позволява. Там никой не съди, никой не си търси проблем, просто приятна сбирщина от разнородни хахота, които придават допълнителен чар на градската обстановка.

Еразъм е място, време и състояние, което ти предоставя шанса да опознаеш безлимитен брой култури без да се налага да забравяш своята собствена. Лудж, като отвърден Еразъм-град, приема множество студенти от различни националности, а в същото време се намира на удобно разстояние, за визита на други кътчета из Полша.

Старият град във Варшава, трамваите в Познан, хостелите с препратка към класическо филмово изкуство в Краков, Аушвиц и Биркенау (посещение, което бих препоръчал на всеки, който иска да почувства тръпки във всеки един прешлен на гръбнака и да се докосне до частица от най-необяснимо мрачните селения на човешката душа), всичките на няколко часа влаково тананикане от нас.

Истината е, че мога да напиша книга за преживяването ни там, така смятам, толкова смесени емоции, незабравими преживявания, подпийнали разговори и чиста радост, че сме успяли да стигнем до момента, в който не искаме да се връщаме. Откъс от време, който ще пазя в сърцето си завинаги, защото ми показа много. За близките ми, за непознатите, за мен самия.

След финалните изпити, леките разправии с академичния състав на университета в Лудж, трудното довиждане със самия град и неговите хиляда колелета (ще ви разкажа друг път за тях) идва време за нощния влак до Будапеща, тринайсет-часова разходка из унгарската столица, среща с Анонимус и вечер в хостел в мароканско настроение.

А после самолет до София, приятелски лица на летището, носталгична усмивка, споделена между двамата, които знаят как ще им липсва, и безброй истории за разказване.

Това е от мен. Засега. Пробвайте и вие, няма да съжалявате.

 

Автор: Александър Спасов

СПОДЕЛИ:Share on FacebookShare on Google+Tweet about this on TwitterShare on LinkedIn