Упражнения с паметта в разговор с полския писател Пьотр Пажински

 Пьотр Пажински

Интервю на Александра Александрова

Вие сте журналист, литературен критик, писател. Много добре познавате процеса на писането. Как се роди идеята за „Пансионът“?
Всъщност преди работех като журналист, но отдавна не работя във вестник и не се занимавам с това професионално. В момента, както знаете, аз съм редактор на списание „Мидраж“. Не виждам някаква сериозна връзка между работата на журналист и това, което правя в момента, това което пиша. Журналистиката беше нещо съвсем различно, нещо като приключение. В момента съм редактор на списание, което е съвършено друга дейност. Редактирам и чужди книги, научни книги…освен всичко останало, също така пиша.
По-рано пишех различни неща, но не ги издавах. В този случай исках да направя нещо по-различно, нещо като упражнения с паметта, едно завръщане в детството. Тук пресъздадох средата, в която аз съм израснал, средата на ранното ми детство, в която са пребивавали моите баба и дядо. Опитах се да представя техния език, техния начин на мислене и в същото време да упражня това, което самият аз съм запомнил.

Книгата може да бъде четена от историческа гледна точка, може да се направи религиозен прочит или да се разгледат съдбите на персонажите и човешките истории. Лично Вие как бихте искали да бъде четена?
Аз мисля, че всеки чете по свой собствен начин и не бих могъл да посоча. Радвам се, че книгата се чете от различни гледни точки. Носи различни емоции и към нея могат да бъдат отправени всевъзможни погледи.

В книгата възрастни хора разказват на едно младо момче какви са раните от войната. Смятате ли, че грозното й лице може да бъде погледнато в очите само чрез разказите на оцелелите?
Бих искал да кажа, че тези хора все пак се опитваха да не разказват толкова подробно военните истории и да спестяват части от тях. Те се стремяха да избягват тази тема. Всеки един от тези хора ме възпитаваше по свой собствен начин, те имаха своите мирогледи.Именно поради тази причина. Да не говорят за войната. Аз всъщност в по-късен етап разбрах, че това са хора, които са изгубили семействата си, преживели са ужасни неща по време на войната, че те често са тъжни и че някак си животът е нанесъл своята дамга върху тях.

Пьотр Пажински книгаСмятате ли, че един живот може да продължи нормалния си ход, въпреки раните на войната?
Тези хора се опитваха да продължат да живеят нормално, но не при всички това приключи успешно. Не всички успяха да изградят своя предишен живот, да се върнат към него. Те живееха със своите болки и своите травми. От поколението на родителите ми имаше много хора, които не успяха да предпазят децата си от травмата, спестявайки разказите за войната.

В книгата има едно изречение: „В пансиона нямаше нито пролет, нито есен.“ Ако само лятото и зимата остават като емоции, то къде са загубени другите два сезона?
Не зная. Мисля, че не бях воден от такава мисъл. Не ме водеше това, че сме били в пансиона само лятото и зимата. Мисля, че по-скоро става дума за разказа за пролетта като детството, а от друга страна за есента, т.е. за залеза на живота, защото става дума за възрастни, стари хора. Аз се върнах на същото това място години по-късно през есента. Беше пусто, нямаше никой и седяхме в гората и си спомняхме онези времена. Не беше ясно кой е жив и кой представен от духа си. И затова, когато ми задават въпроса: „Кой всъщност в тази книга е жив и кой е дух?“ самият аз не мога да отговоря.

В книгата Ви се споменава стар руски обичай. Да поседнем преди да напуснем дадено място. За какво според Вас трябва да помислим в минутите, преди да напуснем дадено място?
Не знам. Мисля си, че за някои хора се има предвид съсредоточаването преди да се поеме по пътя. За други хора това е мигът, в който могат да поспрат и да помислят за това, което е останало зад тях, което вече е било. Този обичай служи за това. За момент да спрем. Да спрем и след това да продължим този бяг.

Може да кажем,че пансионът е влак, замръзнал в миналото. Но ако си представим, че спомените му движат ума ни нанякъде, то в каква посока водят те?
Не знам, както вече споменах, всеки би могъл да се върне назад към своето детство. Така бихме могли да поупражняваме своята памет, да проверим какво помним. На нас често ни се случва да мислим, че помним много неща, а всъщност понякога съхраняваме аромати, цветове, пейзажи и това е всичко.

Интересно ми е да зная според Вас кои са писателите, без които литературата не би била същата?
Аз бих могъл да посоча само писателите, които за мен са важни. Със сигурност Джеймс Джойс, с когото съм прекарвал много време, работейки върху неговите творби. Полският писател Бруно Шулс, убит по време на Втората световна война, беше нещо като покровител на моето писане. Важни са и много писатели от централна Европа.

Сега си представете, че сте във влак. Предстои Ви много дълго пътуване. Коя е книгата, която се намира в куфара Ви?
Със сигурност това няма да е книга, върху която трябва да работя. Вероятно ще нося много книги, защото известно време ще имам лекция или ще трябва да пиша нещо. Но вероятно ще бъде книга, която ми е много любима и обичам да препрочитам. Не знам. Може да бъде нещо на Шулц. Или Кафка.

СПОДЕЛИ:Share on FacebookShare on Google+Tweet about this on TwitterShare on LinkedIn